ИЗВЪНЗЕМНИЯТ КЕАЗИМ
Не го познавах. Бях чувал за него. В обявения по случай 2000-та година
световен конкурс „1001 причини да обичаме Земята“ участвали 30 хиляди картини
на художници от 84 държави, от тях били избрани най-добрите 1001 художници, а
сред всичките тези 1001 за най-добър бил обявен Кеазим Исинов!
Не бях го виждал. Но неговите картини предизвикваха в мен някакъв смут.
Отдалечавах се бавно от тях, но гърбом, или с извита назад глава – картините не
пускаха очите ми, нарисуваното там ме викаше.
А нарисуваното нямаше нищо общо с нашия реален земен свят. Това е друг,
различен свят. Лицата са уж човешки – да, но такива лица няма да срещнеш на
улицата, това са лица на някакви други човеци. И други енергии бушуват отвъд
цветовете.
Когато се запознах с Кеазим Исинов, подозренията ми се засилиха. И той не
приличаше на другите хора. Мъничък, крехък, сякаш прозрачен (мога да не ям и да
не пия вода със седмици – казва ей тъй, между другото), с монголска плитка на тила,
походката му странна - сякаш крачи из въздуха на педя над земята. Очите му уж те
гледат, а не те виждат - те съзерцават нещо вътре в него, или над него.
На въпросите ми какво представляват всъщност картините му, къде е виждал
това, което рисува - той отговаря припряно и кратко:
- Каквото ми каже оня горе, това рисувам.
В лятната ми работилница в Балчик, на стената срещу бюрото ми виси негова
картина: синьо и бяло, синьо и бяло, синьо и бяло. Зад бялото върху синьото едва
видимо мержелеят силуетите на засипаните със сняг дървета. От картината струи
тишина. Студена тишина.
Това не е словесна метафора. От картината наистина струи осезаема, галеща
кожата студена тишина. Студена тишина облъхва челото ми, гърдите ми, цялото ми
тяло, ръцете ми, писалката в ръката ми, хартията, очилата, часовника, разпятието зад
гърба ми, стените, прозорците, въздуха. И в най-горещите дни не ползвам климатик.
Казвам това на Кеазим- той не се почуди, засмя се:
- Ама, разбира се...
Какво се разбира – не каза.
Стефан Цанев
